Евтим Евтимов

Историята на написването на стихотворението "Сватбата на Антон" е
свързана със самия Антон Попов. Бях слушал, знаех, че след като го
осъждат на смърт заедно с Вапцаров и останалите негови другари,
Росица, неговата прия-телка, решава да сключи брак, да се омъжи за
него, тъй като тогава се e гово-рело, че ако някой от осъдените на
смърт се ожени, ще бъде помилван. Росица обикаля разни инстанции,
наляво, надясно, дори отива при един свещеник, моли го да й даде
вула - разрешение за женитба. Свещеникът й казва: "Остави го този
разбойник, не се свързвай с него, с него е свършено…" Обаче накрая
тя го убеждава и той й дава разрешение за женитба. Сватбата е в гарнизонното стрел-бище в София. Това е стаичката до гарнизонното стрелбище. Вапцаров е при-съствал на тази сватба . Другите от осъдените не са допуснати и са очаквали изпълнението на смъртните присъди. Свещеникът извършил религиозния ри-туал по венчавката. Остават младоженците, то звучи грозно, само три-четири минути насаме да си кажат нещо. След това Росица и останалите съпруги и близки на осъдените ги натоварват на един камион и ги връщат в центъра на София. Антон Попов и другарите му отвеждат в тунела, завързват го за желяз-ната релса и разстрелват.
Към това стихотворение съм пътувал от ученическите си години. Пър-во, аз съм учил в същия клас и съм седял на същия чин, на който е седял Антон Попов. В моя край Антон се ползваше с чисто име, като учител, като журналист, като публицист. И затова някъде през 1949 година, когато създадохме Петрич-кия литературен кръжок, не умувахме как да го наречем. Всички бяхме едино-душни, че литературния кръжок ще се казва "Антон Попов", защото Антон По-пов има и написани стихове. Поезия писал, човека, има и хубави стихотворе-
ния, и блестяща публицистика.
В по-късни години, когато Антон Югов беше минитър-председател на България, аз се рахождах по една от крайните улици на Петрич, и ме срещат партийният секретар и кмета на града, тогава аз не познавах Антон Югов, и ме спират и ме запознават с Антон Югов. Аз си глътнах езика. За първи път виждах министър-председател пеша да ходи. И Антон Югов ми казва: "Радвам се, че сте кръстили кръжока на моя боен другар Антон Попов… Той беше прекрасен чо-век…" И аз чистосърдечно му казах: "Другарю Югов, ако и Вас ви бяха раз-стреляли, кръжокът можеше да носи и Вашето име…" Казах го много искрено. Човешки. Без да влагам друг смисъл. След два-три часа един от тези петрички ръководители, който ми беше близък, ме извика и каза: "Как може, магаре тако-ва, как може да кажеш, че ако са разстреляли Антон Югов, на негово име ще кръстите кръжока? Да не би ти да си искал Антон Югов да е разстрелян, а Антон Попов да е жив?" Казах: "Не бих желал ни единия ни другия да са раз-стреляни, но го казах от сърце…"
И след това написах стихотворението. Това не е единственото стихотво-рение за Антон Попов. Аз имам и друго стихотворение за него - "Разговор с Антон", което съм отпечатал във втората си книга, Фурнаджиев ни беше тогава редактор. То стана добро стихотворение, но не ме удовлетвори. Даже писах и трето стихотворение. И то има някаква връзка, по-далечна. След 9 септември 1944 година го погребаха в Петрич. Аз присъствах на погребението. На мястото на гроба му има и паметник. И понеже никога не съм го виждал на живо, едно нещо ме порази и мен, и близките му. Като отвориха ковчега, тялото му беше запазено напълно, само един зъб беше паднал. Земята какво е направила с него /изравят го от софийските гробища и го пренасят в Петрич/ , удивително е как тази земя го е съхранила такъв, какъвто си е бил. Всичко това се е напластявало в моето съзнание. Имаше друг момент. Аз боготворях и сега богорворя Никола Вапцаров, но загиналите около него оставаха в сянката му. И тогава реших, че трябва да напиша нещо, и един ден се роди това стихотворение . - "Сватбата на Антон " Отначало не мислех, че съм направил съдбовно стихотворение за себе си, но след като го отпечатах в местния вестник "Пиринско дело", а след това и в централен вестник, стихотворението тръгна и обикаля още. И тогава усетих, че съм направил най-сетне нещо, което съм искал - да напиша за Антон Попов. Даже още нещо. Една моя баба Елена Янева, учителка завършила Солунската девическа гимназия, е била негова учителка. И от нея бях слушал за Антон Попов. Така, че много неща се бяха натрупали. Оставаше стихотворението да звънне. И от Вапцаровия род, които ми бяха близки, усещах ревност, че за Вапцаров няма такова стихотворение. Опитах се, но не се получи. Явно някои неща стават изведнъж и за друг човек не могат да се повторят.
Тази история има продължение. След години написах документалния роман "Сватбата на Антон". По това време Росица беше омъжена за поета Асен Босев, беше намерила дневника на Антон Попов, и аз ползвах извадки от този дневник. Разширих нещата, но за всеки случай на гърба на корицата напечатах и стихотворението. Читателите да знаят, че става дума за едно и също нещо. По-нататък това стихотворение го поде Стефан Гецов, той издаде една серия от грамофонни плочи за училищата, за гимназиите, за златния фонд на Българско-то радио, направи една плоча по мои стихотворения и на челно място е това сти-хотворение. То звучеше на всички тържества. Особено в Петрич - на всеки ре-цитал това беше едно от най-любимите стихотворения. Въпреки това смотано време това стихотворение и сега е популярно, аз два-три пъти съм го деклами-рал на няколко места. Там, където не съм го декламирал, в по-малките села, публиката ми подсказваше: "Хайде, кажете за Антон Попов…" За мен това е достатъчно, че стихотворението е живо, както е жив и подвигът на Антон По-пов, както е жив и подвигът на всички антифашисти. Подчертавам - на всички антифашисти. Даже тези дни бях в Петрич на фестивала "Златен кестен". Има-ше рецитал на група автори. И стана дума за Антон Попов. Казаха, че има настроения да му махнат паметника. Няма да го махнат, но аз им казах: "Време е вече да дадете достойния поклон на Антон Попов, антифашиста, и да го осво-бодите от идеологическите венци. Той не е само антифашист, той е писател, блестящ публицист, блестящ журналист. Разберете, че той не е на една партия, а на един град, на един народ, както хилядите герои…" Сега Вапцаров ми звучи още по-силно, отколкото през изминалите 50 години, защото поезията му се свързваше /не че незаслужено, но се свързваше директно с Партията, с една пар-тия , на която и аз съм бил член и не съм се отказал поне от отношението си към нея/. Вапцаров сега ми звучи много по-силно, отколкото едно време, защото поезията му се върна в онова време, в което е писана. Поезията му се върна в своето време.