Антон Попов

Биографии

Антон Николов Попов (Струмски). Роден на 25. Х. 1915 г. в с. Гега,
Благоевградски окръг, в будно учителско семейство. Журналист.
Още от млади години дейно участвува в комунистическото движение.
Сътрудник на централната военна комисия при ЦК на БРП, той е
арестуван през 1942 г. и осъден по процеса срещу членовете и
сътрудниците на ЦК на БРП на смърт. Разстрелян на 23. VII. 1942 г.
Само няколко минути преди разстрела към него се обръща фашисткият инквизитор Гешев с въпроса: „Е, г-н Попов, държите ли още за вашата идея?" Гордо и спокойно Антон Попов отговарял: „Горд съм, че умирам за тържеството на моята идея. Но за това, което вършите с нас. скоро ще ви съди по-голям съдник и това ще бъде българският народ, за чието добро бъдеще ние работим и умираме."

Антон Николов Попов (Струмски) е роден на 25 октомври 1915 г. в бедното Огражденско село Игуменец. Петричка околия. Произхожда от борческо и будно семейство. Дядо му през турско робство е войвода на чета и пада убит от турците. Баща му Никола Попов - учител. взема дейно участие в македонските борби, като през 1922 тодина бива обесен от пълчищата на тогавашния Алеко паша. След завършването на VI клас в Петрич, Антон постъпва в Самоковската гимназия и взема дейно участие в ученическите кръжоци. Изключват го от Самоков и той продължава образованието си в Неврокоп. Завършил с отличен успех, той няма материалната възможност да продължи образованието си и става учител в родното си село, където основава първия ученически пансион в околията, трапезарии за бедни ученици и пр. За тая му дейност той е обикнат от всички селяни и намразен от фашистките учители. Започват доклади против него. От тогава почват преследвания и арести, но той не се отчайва. На учителските конференции, той поразява всички с прозорливия си ум и ораторските си способности. За него фашистките инспектори казват: „Той е непокорен, но е най-способният педагог в околията. Учете се от комунистите като него". През учителствуването си той изучава основно произведенията на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, а след три години идва в София, където се запознава и сприятелява с прогресивните македонски поети: Никола Йонков Вапцаров, Венко Марковски, Ангел Жаров и др. Скромен и мълчалив, той е винаги между тях, а никому не смее да довери, че и под неговото перо започват да се раждат първите му белетристични начинания. Едва успяват да го накарат да даде в „Заря" първия си репортаж „Умиращият град Мелник", който бива високо оценен от редактора Кръстьо Станчев и той го насърчава да продължи да пише. Занизват се репортажите : „Там където се чува ехото на топовните гърмежи", „Българският писател е беден", поемите: „След дъжда", „Струма", „Слушай фронт", .Ние и вие". Сътрудничи на вестник „Заря", „Дъга", „Кооперативна защита" и други.
Белетристичните и поетичните му работи обаче са само плод на схващането му, че с перо и дела трябва да се служи на класата. В поемата „Слушай фронт" той казва: „Аз не съм поет и поет няма да стана. Ще умра с народа във въстание"
В София той е в постоянна връзка с партийните дейци. Още в 1941 г. като запасен в Беломорието започва работа по военната организация и след завръщането си в София продължава да работи в същата линия. След залавянето на Никола Вапцаров от полицията, той поема неговата работа, като намира квартира и е в постоянна връзка с полковник Цвятко Радойнов. В края на април той бива заловен от полицията. Изправен пред кръволока Гешев, той ' се държи твърди и презира инквизициите на Гешевата шайка. Не казва нито дума. Дори името и рождените си дати не казва. „Ако го пуснат, цяла София ще запали без да му мигне окото. В съда ще го допусна, но присъдата съм му решил", - казва Гешев. След 72-дневни инквизиции в Дирекцията, той е предаден на фашистките съдии. На 23
юли 1942 г. Антон Попов е разстрелян.